Когато преди години д-р Любомир Канов, психиатър и писател, публикува във Фейсбук едно свое разсъжденив, насочено към либералните НПО, незаслужено нарекли себе си „гражданско общество“, само след часове то беше свалена с обяснението, че е „език на омразата“. В публикацията той описваше, че подобни организации разрушават тъканта на обществото, и как самите те имат нужда от поддържането на маргинални “малцинства”, от името на които да водят битка. Битка за унищожаване на ценности и идентичност. Но най-вече битка за собствените им заплати. Добре, ще обидя Хелзинкските човеколюбци, написа Канов тогава и излива душата си за политкоректния термин роми и ромска общност, които той нарича с истинското им название и които по обясними причини ние, като телевизия не можем да използваме, въпреки свободата на словото, която ни се дава. Защото тази свобода излиза твърде скъпо. Та и ние ще използваме думата „роми“, но пък вие си знаете за кого говорим, те са навсякъде край нас. Същесвеното в публикацията бяха въпросите, които бяха поставени: Защо изисквате толкова неистово от нас, от обществото на работещите, на отговорните хора, на загрижените да отгледат с труд едно-две образовани и читави деца, да продължават да плащат сметката на ромите да са вечно такива? Вечни роми? Никога да не излизат от зависимостта си от парите на работещите? Защо са обречени на недостойно съществуване, вместо да бъдат научени на грижа към плодовете на тяхната собствена детеродна активност? Наистина ли техните деца са наша колективна “отговорност”? И сега покрай тази криворазбрана грижа, върху нас се стоварва друга – нови малцинства от мигранти, за които се съгласихме срещу един полу-Шенген. За кариерните амбиции на политици, заплатени с цената на общественото благо, за борбата да запишеш името си под Шенген, без мисъл как ще се отрази върху живота на собственото ти поколение ще си говорим сега. Това е Гледна точка.
На фокус
